Към светли бъднини върви!
Все още помня съвсем ясно времето, когато още от петгодишна бързах да сложа тежката чанта с учебници на по-големите и да тръгна, и аз на училище. Каква неописуема радост беше, когато навършила шест годинки, с една година по-рано от другите деца, ме записаха в първи клас! Де да можеше и да спя в училището! “Ще науча нови неща,” си мислех аз, “Ще се запозная с мои връстници,” “Ще отворя вратата на един по-добър свят, на един по-добър живот …” И, да, научих много нови неща, запознах се с много нови хора, само че животът не ставаше по-добър, а светът не беше по-приятно място. Е, ще кажете вие, добре дошла в реалността – такъв е животът. Само че, на едно дете не можеш да обясниш как, след като “такъв е животът,” дързостни активисти навсякъде пеят, “Върви народе, възродени! Към светли бъднини върви!” Къде бяха тези светли бъднини?! Може би там някъде …, но къде!? И още куп въпроси напираха в детското ми съзнание: “Защо има несправедливост,” “Къде мога да намеря истината,” “Какво се случва след смъртта?” Въпроси, на които по-възрастните и както се предполага, по-умните, би трябвало да знаят отговора …
Днес, от разстоянието на времето гледам как по-малките си задават същите въпроси и дори още по-отчаяно отпускат глави при липсата на удовлетворяващи отговори. Дали истината е в научаването на нови и нови неща, в изучаването на езици, в доброто поведение и отговорното държание? Но защо? Защо са всичките тези неща, по каква причина? Кой, ако не родителят или учителят може да каже това? Може би връстниците ни, които също като нас питат, или бабите и дядовците ни, които връщайки се назад в живота си, виждат грешките си и търсят причината за тях?
Днес повече от всякога животът е лош, а бъдещето – неясно. Дори в къщи, интернетът не е безопасен, форумите и чатовете са невидима примка, а училището предлага все повече подводни камъни и плаващи пясъци. Родителите осъзнават това, но как да го променят, когато самите те имат нужда от промяна. Искат децата им да научат най-полезната информация, да контактуват с най-добрите ученици, да знаят отлично чужди езици и така нататък, и така нататък, но не разбират, че промяната е всестранна, и е въпрос на всеобщ мироглед, на цялостното виждане за живота, и за света. Подобно на детето, което учи чужд език най-добре, когато е в подходяща среда, в която този език се говори (било то с четене на книжки, със слушане на приказки, с гледане на филми и с общуване с родителите на този език), така и ние няма да можем да говорим с езика на любовта, ако не сме направили вътрешна промяна. Без цялостна хармонична промяна ще приличаме на дете, което не е обикнало езика, който учи и, вместо да възпитаваме децата си, ще се чудим на кого да ги оставим, за да се освободим от тях. А децата ни са бъдещият свят, плодът на нашето възпитание и обучение. Нека да обичаме езика на живота и на любовта, за да се радваме на добри плодове. Нека да променим себе си и да пуснем светлината в душите си. Нека да сгреем техните сърца.
Юлияна Матеева
